КултураПринтирай

Рилски легенди: Рилските езера

 

Колибата ни беше кацнала край едно от Седемте рилски езера. Това беше първата ни нощ в нея. Въртях се върху папратовата постеля и не можех да заспя. До ушите ми достигаше шепотът на вълните, а на небето като далечни овчарски огънчета мигаха звездите.

- Защо не заспиваш? - обади се по едно време дядо Дончо, - Леглото ли ти пречи или шумът на езерата?

- Не шумът, а красотата им - отговорих му аз. - Такава красота и толкова чисти води никъде другаде няма.

През деня от Дамга дълго се бях наслаждавал на прелестта на тия езера. Гледани оттам, наредени едно под друго, те грабват погледа с чистотата си и вълнуват душата на човека. Гледа ги той и му се струва, че вижда късчета от синьото небе. Или пък цъфнали в края на май ленени ниви, разлюлени от лек ветрец. . . Но тогава аз виждах в тях двете хубави очи на мама, за който бях започнал да тъгувам. . .

- Не са това води, а сълзи - повдигна се от постелята дядо Дончо. - Това са сълзите, пролети за Илияна.

И след това, знаейки, че ще го слушам, заразказва:

- Долу в едно от селата край Искъра живяла тази Илияна. Била много хубава и сред другите моми греела като цвете сред тревите. Имала очи черни и големи, с извити като цвят на карамфил клепачи. Косите й се спускали по раменете като нощ пад натежало от плод поле. И неслучайно заедно с момците от целия край и слънцето я любело и задиряло. Заради нея сутрин радостно изгрявало откъм Шишманов връх, а вечер тъжно се скривало зад Дамга.

Един летен ден Илияна била сама на полето. Видяло я слънцето и се зарадвало. Помилвало я с лъчите си и попитало иска ли да я заведе със себе си зад върха, където всичко било от пурпур и злато. - Моето злато е земята, където съм родена - отговорила Илияна.

Омаяло се слънцето. Може ли земен човек да не желае злато и разкош?

- Там е всичко красиво, няма мъки, труд и сълзи - продължило то.

- Но за мен красотата на живота е в труда - отговорила му тя.

Помръкнало слънцето. Тъмни сенки пролазили по земята. Не искала Илияна да се раздели с тази земя, на която заедно с мъките и сълзите имало и надежда. . .

- Искам те, защото те обичам, но понеже съм слънце и не мога да те открадна, както правят на земята понякога хората, моля те да разрешиш поне да те виждам всеки ден и да те галя с лъчите си?

- И аз те обичам и без теб не мога - усмихнала му се девойката. - Топли и светли са дните ми, когато те видя на небето. Затова идвай и ме гали колкото искаш тук, на моята земя. Където и да бъда, аз чакам твоите милувки. . .

През една от пролуките на покрива на колибата като малка преспа сняг се показа луната. Огънчето гаснеше. Дядо Дончо стана и хвърли няколко цепеници. Почака да се разпалят и когато пламъците им като слънчеви петна заиграха по стените, продължи:

- Затъркаляли се дните. Всяка сутрин с нетърпение изгрявало слънцето откъм Шишмановия връх, провирало лъчите си през малкото прозорче на Илиянината стая и бързало да намери девойката в леглото.

- Ти си закъсняло, мило мое- посрещала го в градината тя.

Сетне целия ден били заедно. Работела тя, а то я милвало от синьото небе. Лъчите му, нежни и ласкави, се плъзгали по косите, ръцете и бялото и лице. В своя сиромашки живот тя нямала друг другар, друга радост. . .

Една сутрин слънцето пак така нетърпеливо се показало откъм Шишмановия връх и пак нетърпеливо надникнало в градината, където всяка заран сварвало Илияна. Но напразно Нямало я тази сутрин там. До една от лехите лежала мотиката й. Какво ли й се е случило? -запитало се то и се издигнало над върха. Полето се зеленеело. Искър безгрижно ромонел. . .

- Илияно, къде си, моя малка Илияно?- завикало тъжно Слънцето.

Но когато се спряло над поляната, се ужасило. Долу, сред боровете на зеления валог, се белеели разпънати шатри. И пред една от тях висяла обесена неговата хубава Илияна. Очите й, отворени широко, гледали с жал към Шишмановия връх. . .

- Слушаш ли? -прекъсна дядо Дончо. И когато му отговорих, продължи:

- Та ето какво се случило. След падането на Досьовата крепост останалите живи войници на цар Иван Шишман се оттеглили към Лакатица. Но предводителят на турците Лала Шахин и там решил да ги догони. Минал през селото и научил, за хубостта на Илияна. И нали имал право да върши каквото си желае, наредил на войниците си да я доведат в шатъра му. Но колкото хубава, толкова и храбра била тази Илияна и когато с нашественика останала сама, като разлютена орлица връхлетяла върху него. Не успяла да прехапе гърлото му и затова обесена висяла. . . Може ли сама девойка да се справи с такъв разбойник и с неговата стража.

Замълча дядо Дончо и се ослуша. Огънчето мигаше, планината спеше. И разбрал, че стадото е спокойно, продължи:

- Не изтраяло слънцето и заплакало. Неутешимо заплакало, както се плаче само за загубена голяма обич. Сълзите му се затъркаляли по хребетите и сипеите на планината, събрали се в затворените падини и образували езерата. Та затова са толкова красиви и чисти.

Замълча моят другар, превъртя се на клековата постеля, покри се с дебелия ямурлук и заспа. Аз дълго останах буден с мисли за тая необикновена любов, родила рилските езера, тия слънчеви сълзи.